The Book of Daniel - Number One-Hundred and Forty-Eight

Увеличаването на знанието, представено чрез видението при река Улай, е онова, което в крайна сметка бе написано върху двете плочи на Авакум.

Двете плочи на Авакум пророчески са двама свидетели. Според Писанието двама свидетели трябва да бъдат събрани, за да се утвърди истината.

Когато двете таблици на Авакум (пионерските схеми от 1843 и 1850 г.) се наложат една върху друга, те потвърждават истините, които бяха „скъпоценните камъни“ в съня на Милър. Грешката от 1843 г., представена върху първата таблица, когато се наложи с втората таблица, установява „времето на забавянето“ на видението. Милър (символичният страж на тази история) попита какво трябваше да каже по време на спора в своята история.

Господ нареди на Милър да запише видението и в съня си той постави ковчежето, което съдържаше видението, върху маса в средата на стаята си.

Таблиците след това посочват времето на забавянето и първото разочарование.

Тогава биват представени двете групи, които се проявяват въз основа на увеличаването на познанието.

Двете категории поклонници щяха да бъдат разкрити чрез процеса на изпитване в дванадесетата глава на Даниил.

„Мъдрите“ от Даниил са мъдрите девици от Матей двадесет и пета глава, които бяха оправдани чрез вяра, а нечестивите бяха неразумните девици, които се възгордяха. В края на съня на Милър скъпоценните камъни представляват маслото в притчата за десетте девици, което беше вестта.

Скъпоценните камъни на Милър в последните дни щяха да сияят десет пъти по-ярко, а и числото десет е символ на изпитание, както и светлината. В последните дни, представени в края на съня на Милър, светлината на истината, изобразена върху таблиците на Авакум, поражда изпитваща вест, която в притчата за десетте девици е изпитващата вест на Среднощния вик. Този процес на изпитване е повторение на процеса на изпитване в историята на милеритите, защото притчата за десетте девици се повтаря до последната буква в последните дни.

Опитността на времето на забавянето щеше да се повтори до най-малката подробност в края на съня на Милър, и тогава неговите скъпоценни камъни щяха да заблестят десет пъти по-ярко от слънцето, като по този начин се установява, че скъпоценните камъни представляват последното изпитание в притчата за десетте девици. Десет е символ на изпитание, и в края на десет дни Даниил и тримата достойни се оказаха на вид по-красиви и по-пълни от онези, които се хранеха с храната на Вавилон. Горделивите в Авакум, които живееха чрез самонадеяност, а не чрез вяра, развиха характера на Вавилон. В милеритската история те станаха дъщерите на Вавилон, а в Авакум папството е използвано, за да се определи техният характер.

Процесът на изпитване, наложен върху девиците от Матей двадесет и пета глава, поражда една категория поклонници, които са развили характера на северния цар (папството), който е и силата, „ограбила много народи“.

Двете категории в Авакум са онези, които се оправдават чрез вяра, и онези, които ядоха и пиха ученията на Вавилон. Онези в последните дни от съня на Милер, представени като девици, или развиват Христовия характер и така получават Божия печат, или развиват характера на папството и получават белега на звяра.

Девиците, които пият виното на Вавилон, накрая ще пият виното на Божия гняв. В Исая пияниците на Ефрем проявяват своето сляпо опиянение, като обръщат нещата с главата надолу, и това действие трябва да бъде считано за „грънчарска глина“.

Отъждествяването на „ежедневната“ като символ на Христос преобръща истината за „ежедневната“ с главата надолу, защото „ежедневната“ е сатанински символ. Отъждествяването от Милър на „ежедневната“ с езичеството е пряко представено върху таблиците на Авакум. Откритието на Милър относно пасажа в Солунци, което му позволи да разбере, че именно езичеството е било „отмахнато“, за да се яви „човекът на греха“, който седи в Божия храм, е основната истина, съдържаща се във 2 Солунци, втора глава.

Значението на „ежедневната“ в Солунци, което Милър откри, е основната истина на този пасаж. Когато Павел посочва онези, които не любят истината и които поради това ще приемат силна заблуда, той най-определено посочва омразата към истината в общ смисъл; но истината, към която се прави пряка препратка в пасажа, е истината, че „ежедневната“ представлява езическия Рим.

Съществува единствено любов към истината или омраза към истината. Няма средно положение. Силната заблуда, която идва върху неразумните девици от Матей двадесет и пета глава, се основава върху тяхното отхвърляне на светлината на милъровите скъпоценности, които представляват последното изпитание. Последното изпитание на древния Израил беше неговото десето изпитание, а милъровите скъпоценности сияят десет пъти по-ярко в последните дни. Символът на отхвърлянето на милъровите скъпоценности е „ежедневната“, която пияниците на Ефрем преобърнаха с главата надолу в третото поколение на адвентизма. „Ежедневната“ е сатанински символ на езичеството. Пияниците въведоха подправена скъпоценност, която донесоха от отстъпилото протестантство и която определя „ежедневната“ като символ на Христос.

Разбирането на Милър за неговите скъпоценности беше ограничено от историята, в която бе издигнат. Убеден, че Второто пришествие е следващото пророческо събитие, смъртоносната рана на папството през 1798 г. можеше да представлява единствено четвъртото и последно земно царство от Даниил 2. Милър беше ограничен и в разбирането си за „ежедневната“, защото неговото свидетелство е, че чрез откровение е бил доведен до определен метод на изучаване, при който заявява, че е използвал своята Библия, конкорданса на Кръдън и е чел някои вестници. Решението му да изучава по този начин просто беше дошло в ума му.

Съкровищата на Милър не бяха разпознати единствено чрез неговия метод на изучаване, но и чрез пряко откровение от Бога.

Когато сестра Уайт заявява, че „Бог изпрати Своя ангел“ при Милър, това означава, че Гавриил е ангелът, изпратен при Милър, защото „Своя ангел“ е израз, отнасян към Гавриил.

Гавриил и другите ангели насочваха „ума на“ Милър и откриха „за неговото разбиране пророчества, които винаги са били тъмни за Божия народ“. Неговата вест не бе развита просто чрез неговия метод на изследване, но и чрез Божествено откровение. Самият метод, който той използваше, за да изучава Библията, просто дойде в ума му. Когато Бог довежда истината в ума ни, това е Божествено откровение, за разлика от достигането до истината чрез процеса на правилно разделяне на Библията. Милър извърши и двете, но Божественото откровение беше част от начина, по който Милър стигна до разбирането на въпроса за „ежедневната“.

Милър не би разпознал колебанието на рода в осмата глава на Даниил, стихове девети до дванадесети, защото всичко, с което е разполагал, е била Библията и конкорданс, лишен от каквато и да било информация относно библейските езици. Той не би видял разграничението между „sur“ и „rum“, които и двете са преведени като „отнема“. Не би видял и разграничението между „miqdash“ и „qodesh“, които и двете са преведени като „светилище“.

Той не би видял истината за думата „tamid“, която се среща сто и четири пъти в Библията. Истината, която той не би могъл да види (която е и истината, която все пак е видял), бе следната: от сто и четирите пъти, когато еврейската дума „tamid“ е употребена в Библията, само в книгата на Даниил еврейската дума „tamid“ е използвана като съществително име. „Tamid“ е еврейската дума, която означава „постоянен“, и в книгата на Даниил е преведена като „ежедневната“.

Само в книгата на Даниил тази дума е употребена като съществително име, а в останалите деветдесет и девет случая е употребена като наречие. Поради тази причина, когато преводачите на Библията „Кинг Джеймс“ се изправили пред факта, че Даниил употребява думата пет пъти като съществително име, докато всички други библейски писатели я употребяват деветдесет и девет пъти като наречие, те били принудени от тежестта на доказателствата да „поправят“ употребата на думата от Даниил като съществително име. За да „поправят“ Даниил, те добавили думата „жертва“ към тази дума и така превърнали едно съществително име в наречие. А след това, за да поправи преводачите, Елън Уайт била вдъхновена да запише, че тя „видя по отношение на ‘Daily,’ че думата ‘sacrifice’ е била прибавена от човешка мъдрост и не принадлежи на текста; и че Господ е дал правилното разбиране за нея на онези, които дадоха вика за часа на съда.“

Милър, по собственото си свидетелство, се стремеше да разбере „ежедневната“, което в крайна сметка направи във 2 Солунци. Но също така, пак според собственото му свидетелство, когато се стремеше да разбере дадена дума, той разглеждаше всяко място, където тя се употребява, а тази дума се употребява още деветдесет и девет пъти в Библията. И все пак свидетелството му относно „ежедневната“ е, че я е намерил никъде другаде освен в книгата на Даниил, когато заявява: „Продължих да чета и не можех да намеря друг случай, в който тя [ежедневната] да се среща, освен в Даниил.“ Милър беше доведен до скъпоценностите не само чрез своя метод на изследване, но и чрез Божествено откровение, дадено му чрез служението на ангели.

Ето защо неговото разбиране за „ежедневната“ беше правилно, но ограничено. Той не можеше да разпознае, че от петте пъти, когато „ежедневната“ се споменава в книгата на Даниил, единият от трите пъти, когато „ежедневната“ е „отнета“, представлява различно значение от другите два пъти. В единия случай „ежедневната“ е употребена с еврейската дума „rum“, а в другите два случая е употребена с еврейската дума „sur“. И двете думи са преведени като „отнемам“, но „rum“ в Даниил, глава осма, стих единадесети, означава да бъде издигната и възвеличена, а в глава единадесета, стих тридесет и първи, и глава дванадесета, стих единадесети, думата „sur“ означава да бъде премахната.

Богословите, които ядат и пият от вавилонската храна, твърдят, че независимо дали нещо бива отстранено, или когато нещо бива издигнато, и двете представляват вид отнемане, така че и двете думи трябва да бъдат разбирани като притежаващи едно и също значение. Те твърдят, че и в трите случая, когато „ежедневната“ е „отнета“, това винаги означава премахване, и по този начин стигат до заключението, че Даниил е бил небрежен в избора си на думи. Те не казват това открито, но по внушение учат, че Даниил е трябвало да използва думата „sur“ и в трите случая, защото според богословите той уж е имал предвид едно и също нещо всеки път, когато „ежедневната“ е била „отнета“.

Те постъпват по същия начин и с думите „miqdash“ и „qodesh“, които и двете са преведени като „светилище“ в стихове единадесет до четиринадесет от осма глава. При всяко споменаване на „светилище“ в тези четири стиха те настояват, че всички те представляват Божието светилище. По силата на извода отново следва, че Данаил е трябвало просто да използва „qodesh“ и в трите случая, а не да използва „miqdash“ в единадесети стих. Милър не би разпознал разграничението между тези думи, но съвременните богослови го разпознават и когато го правят, настояват, че не бива да се признава никакво разграничение. И все пак Милър, който не е разпознавал разграниченията между думите, е стигнал до разбиране, противоположно на това на съвременните богослови.

Реалността е, че Даниил беше внимателен писател, който познаваше еврейския език и беше считан за десет пъти по-мъдър от всички останали мъдреци на Вавилон. Ако някой е знаел правилната употреба на еврейския език и как тя трябва точно да бъде представена в тази конкретна история, това беше Даниил. Ако Даниил е употребил различни думи, то е било защото те са били предназначени да предадат различни значения, които той съзнателно е търсел да изрази. Когато отличителната употреба от страна на Даниил на думите, които са преведени като „светилище“ или като „отнема“, бъде призната, тя потвърждава разбирането на Милър за „всекидневната“, което беше разпознато от Милър именно в онзи пасаж, където Павел посочва, че онези, които мразят истината, са обречени да приемат силна заблуда.

Онези, които мразят истината и вярват на лъжата, която поражда силна заблуда, са също така представени като пияниците на Ефрем, които са представени в две категории. Едната категория е ученото ръководство, а другата категория са неучените, които ще слушат само онова, на което учените ги учат. Те са онези, които се укриват под лъжи и сключват завет със смъртта. Те са неразумните девици от Матей двадесет и пета глава и онези, чиято душа се надига в Авакум, втора глава. Те са онези, които отхвърлят основополагащите истини на съня на Милър, които блестят десет пъти по-ярко в края (представлявайки десетото и последно изпитание за съвременния Израил), както е предобразено от десетото и последно изпитание за древния Израил.

Ще продължим това изследване в следващата статия.