Parallel Warnings - Number One

„Откровението на Исус Христос“ се разкрива на Божия народ, когато „времето е близо“. Последната предупредителна вест за човечеството се дава непосредствено преди края на благодатното време за човека и тази последна вест е представена в няколко пророчески линии в Библията. В Откровение 14 тази последна предупредителна вест е представена чрез трима ангели.

В осемнадесета глава на Откровение същата вест възвестява падането на Вавилон.

Пророческата линия на историята, или, бихме могли да кажем, последователността от събития, представена чрез ангела, който осветява земята със своята слава в осемнадесета глава, представлява събитията, които водят до приключването на съда, края на благодатното време и седемте последни язви. Пророческата история, представена в осемнадесета глава, върви „паралелно“ с линията на пророческата история, представена от трите ангела в четиринадесета глава.

Трите ангела от четиринадесета глава, летящи посред небето, символизират една световна вест, която завършва с белега на звяра и с приключването на благодатното време. В осемнадесета глава цялата земя се осветява от славата на ангела, чиято вест също завършва с приключването на благодатното време.

Вестта, която е символично представена от трите ангела в четиринадесета глава и която е представена също и от ангела, слизащ в осемнадесета глава, са две илюстрации на една и съща предупредителна вест. В Библията няма нищо излишно, нищо напразно. Фактът, че същата тази вест е посочена повече от веднъж от Йоан, подчертава важността на вестта и илюстрира божествения метод на поучаване, който е библейско правило, наречено „повтаряй и разширявай“. Събирането заедно на две линии от пророческата история разкрива истини, които не биха били разпознати в нито една от двете линии, ако бъдат разглеждани отделно една от друга. Днес, ако доведете в съда двама свидетели на едно и също събитие, за да свидетелстват, те биха могли много лесно да дадат противоположни показания въз основа на своята политическа или социална идеология. Такъв не е случаят с библейските свидетели; те винаги са в съгласие, и ако на вас ви се струва, че не са в съгласие, тогава вие разглеждате нещо неправилно.

Двете илюстрации, които разглеждаме, са същата тази предупредителна вест, която книгата на Малахия представя като завръщането на пророк Илия. И трите вести идват преди приключването на изпитателното време — защото предупредителната вест, съдържаща се и в трите линии на пророчество, не е просто дадена предварително преди приключването на изпитателното време, но самото приключване на изпитателното време е именно отправната точка, предметът, ако щете, на всяка от тези предупредителни вести. Всъщност, ако някаква предупредителна вест е прогласена или илюстрирана от който и да било пророк, тя е същото предупреждение като това в Откровение четиринадесета, осемнадесета глава и Илияновото пророчество на Малахия.

Тези три линии на пророчество лесно могат да бъдат показани като протичащи успоредно една на друга. При това положение съществуват два основни източника на информация в библейското пророчество. Единият е определянето на последователността на събитията, които се разгръщат в края на света. Другият източник на информация е представянето на дейностите на пророците, свързани с вестта, която очертава бъдещите събития.

Има две правила, които заслужават внимание във връзка с тези идеи. Първото е, че всички пророци говорят за края на света, където приключва благодатното време.

Всички пророчески вести на Библията са „в сила за нас“, „върху които са дошли последните времена на света“. Това правило, във връзка с друго правило, което определя „нещата“, които Светият Дух е „оформил“, „както при даването на пророчеството, така и“ също „в изобразените събития“, придават сила на твърдението, че пророческите събития в началото на едно пророчество предобразяват и протичат успоредно с пророческите събития в края на всяко дадено пророчество.

„Светият Дух е устроил нещата така, както в даването на пророчеството, така и в изобразените събития.“ В „даването на пророчеството и в изобразените събития“ „нещата“ са били „така устроени“ от „Светия Дух“, че както „даването на пророчеството“, така и „изобразените събития“ трябва да бъдат признати за вдъхновени и приложени към пророческата илюстрация на края на света.

На Йоан бе дадено пророчеството от Гавриил и му бе заповядано да го напише в книга и да я изпрати до църквите. По онова време той бе преследван от Рим; беше заточен по начин, който би съответствал на онова, което днес в света биха нарекли таен обект за задържане. В тази историческа обстановка Йоан беше толкова изолиран от човечеството, колкото е всеки затворник в залива Гуантанамо.

Йоан посочва, че видението е станало, когато той е богослужил в седмодневната събота, която е Господният ден.

Докато се покланяше в Духа, той чу зад себе си силен глас.

Йоан, неговото обкръжение и посочените обстоятелства го описват като човек, който е преследван, понеже е поклонник, пазещ седмия ден, съботата, но и като такъв, който е преследван, защото вярва както в Библията, така и в писанията на Елън Уайт, което е „свидетелството Исусово“. Той чува зад себе си силен глас, към който се обръща, за да види, и като прави това, той представлява адвентист от седмия ден в края на света, който чува глас зад себе си да казва: „това е пътят, ходете по него.“

Всички линии на пророчеството са успоредни една на друга в края на света.

Всеки пророк, който чува глас зад себе си, се съгласува с Йоан в илюстрацията за Божия народ в края на света. Йоан чу глас зад себе си, който му даде наставления. Исая също чу глас на наставление.

Божият остатъчен народ чува глас зад себе си, който му посочва по кой път трябва да върви. След това той трябва да реши дали ще послуша, или няма да послуша. Хората, представени чрез Йоан и Исая, са хората в края на света, които чакат Господа, докато Той се бави, а Исая ни известява, че Той се бави, защото е Бог на съд. От началото на милеритската история през 1798 година до приключването на благодатното време за адвентизма при неделния закон Бог извършва съда в небесното светилище. Обещанието е, че онези, които чакат Господа през периода на съда, ще бъдат благословени.

Божият народ, който е благословен заради това, че чака, е представен от девиците, които в притчата за десетте девици очакват Младоженеца. И десетте заспаха, а после в полунощ настъпва криза, която разделя спящите девици на две категории. Едната категория бе чула глас зад себе си и се обърна, за да види гласа, който я наставляваше по кой път да продължи, а другата категория отказа да се обърне и да чуе гласа — въпреки факта, че вестта, която преминава през цялата книга Откровение, е: „Който има ухо, нека слуша какво говори Духът към църквите.“

Йоан представлява адвентния народ, който се обръща към миналото, за да разбере бъдещето. Когато те „чуят слово зад“ себе си, както Йоан, това слово включва и наставлението, дадено в свидетелството на Исая за това същото събитие. Наставлението на Исая беше: „Това е пътят, ходете по него, когато се отклонявате надясно и когато се отклонявате наляво.“ Мъдрите девици в Даниил дванадесета разбират умножаването на знанието в края на света, защото бяха „обхождали насам-натам“ в словото, за да разберат животворното знание, което беше разпечатано.

Пророците, които разглеждаме, представят адвентистите от седмия ден в онази част от историята, когато съдът достига до своя завършек и благодатното време се затваря. Онези, които са представени като мъдрите девици, чуват глас зад себе си, който казва: това е пътят, вървете по него; и Той обещава да ги води по пътеката, когато се отклонят наляво или надясно. „Тичането насам-натам“, което мъдрите девици извършват, когато книгата е разпечатана, е символ на изучаването на Библията. Природата ни показва, че за да тичаш, първо трябва да се научиш да ходиш, а свидетелството на Исая казва, че ако слушаш гласа зад себе си, Той ще те води в изучаването на Своето Слово, независимо дали се обръщаш към Стария завет (ляво) или към Новия завет (дясно). Отвори Библията и Той ще те води чрез Своя глас. Но за адвентистите от седмия ден в края на света това означава също, че Той ще те води, когато отваряш Библията (ляво) и когато отваряш Духа на пророчеството (дясно).

Пътят, по който да се ходи, става още по-ясно определен, когато се прибави свидетелството на Еремия.

В пасажа има две групи поклонници. Едната група разглежда всички „пътища“ и избира да ходи по „древните пътеки“. Те бяха способни да изберат „добрия път“ измежду всички други възможни „пътища“, защото са онези, които са слушали гласа зад себе си, и този глас им известяваше: „Това е пътят; ходете по него.“ Йоан представлява онези, които чуват гласа отзад — глас от „древните пътеки“.

Но има и друга група в редицата на Йеремия и тази „общност“, както той я определя, е построила дом, представляващ една нова вяра, и този дом пада, защото не е бил построен върху канарата. Този дом е Църквата на адвентистите от седмия ден, или, както Йоан определя същата тази църква — синагогата на Сатана.

Да откажеш да слушаш означава да отхвърлиш Неговите „думи“ и Неговия „закон“. Поради техния бунт срещу това да се върнат и да ходят по старите пътища, а също и поради отказа им да чуят тръбната вест на стража, Бог ще докара зло върху народа, когото Йеремия определя като „зло събрание“. Начинът, по който Бог постъпва с лаодикийската църква на адвентистите от седмия ден, е предмет на библейското пророчество. Пророк Осия допринася към характеристиките на „злото събрание“, когато говори за причината, поради която те са отхвърлени.

Те са отхвърлени поради липса на знание, което представлява вест, разпечатана във времето на края. Тук Бог прекратява Своя заветен взаимоотношение със Своя народ в този пасаж, защото ги нарича пряко: „Моят народ!“ Понеже отхвърлиха Христос и забравиха Неговия закон, те няма да бъдат свещеници за Бога. Когато Божият народ влиза в завет с Бога, Той ги прави свещеници и царе. Когато Бог влезе в завет с древния Израил, Той заяви чрез Мойсей:

Когато Бог встъпи в завет с християнската църква, Той заяви чрез Петър:

Петър в тези стихове разглежда прехода от древния Израил като Божи избран заветен народ към християнската църква, когато заявява, че „в миналото не бяхте народ, а сега сте Божий народ“. Когато юдеите се разведоха с Бога, Господ влезе в завет с християнската църква. И двата бяха считани за народи от свещеници, докато бяха в брак с Господа.

Да бъдеш отхвърлен като свещеник показва, че някога си бил заветен народ. Адвентистите от седмия ден встъпиха в завет с Господа в началото на адвентната история. Църквата в пустинята излезе от Реформацията, но отхвърли милеритската вест и така се разведе с Бога по време на историята на вестите на първия и втория ангел. Окончателното отделяне настъпи с идването на втория ангел и беше произнесено, че те вече не са дъщеря на Христос, а са станали дъщеря на Вавилон. Непосредствено след това, по време на Среднощния вик, Бог призова Своята нова невяста към заветен брак.

Двете плочи, които бяха символът на завета за древния Израил, бяха двете плочи на Десетте заповеди; а двете плочи за духовния съвременен Израил са двете плочи на Авакум, представени чрез картите от 1843 и 1850 година. Заветният народ, който Вдъхновението многократно е определило като Лаодикия, отхвърли старите пътеки, отказа да слуша гласа зад себе си и затова повтаря заключителната история на древния Израил, като бива избълван от устата на Господа. Защо това се случва на онези, които Той нарича „Моят народ“?

Притчата за десетте девици, която илюстрира опитността на адвентизма, се изпълнява два пъти — веднъж в началото и след това в края на адвентизма. Сестра Уайт учи, че притчата се е изпълнила и ще се изпълни до най-малката подробност, а също и че притчата винаги трябва да се разбира като настояща истина, също както и третият ангел.

Адвентизмът на милеритите изпълни времето на очакване от притчата между тяхното несбъднато предсказание за 1843 г. и правилното предсказание за 22 октомври 1844 г. Пророческите подробности на тази история са многобройни и важни, но аз просто желая да посоча, че притчата за десетте девици е пряко свързана с третия ангел, както сестра Уайт току-що заяви.

От 1798 година до 22 октомври 1844 година вестта на първия ангел възвестяваше откриването на съда. Точно преди да започне съдът, се изпълни Среднощният вик от притчата за десетте девици. Следователно, когато третият ангел възвести приключването на съда, възвестяването на Среднощния вик отново ще се повтори.

Осъзнаването, че протестантските църкви са отхвърлили Божията вест, като по този начин са станали дъщери на Вавилон, представляваше идването на вестта на втория ангел и началото на времето на забавянето в притчата, която се „изпълняваше до последната буква“. Господ не се завърна през 1843 г.; Той се забави, за да изпита и благослови девиците. Прогласяването на вестта на втория ангел, която определяше протестантските църкви като дъщери на Вавилон, беше призив към онези, които все още се намираха в тези паднали църкви, да излязат и да застанат заедно с милеритите и тяхното разбиране за пророчествата. На лагерното събрание в Ексетър Самюъл Сноу представи доказателствата, необходими, за да се потвърди идването на Господа на 22 октомври 1844 г., и вестта на Среднощния вик премина през страната като приливна вълна. След това третият ангел се яви при Голямото разочарование на 22 октомври 1844 г.

Това беше кратко обобщение на една начална история, в което съм пропуснал много моменти, за да откроя няколко пункта, които изглеждат по-уместни за онова, което разглеждаме.

Ще продължим тези разсъждения в следващата статия.