Пергамската църква води началото си от Миланския едикт от 313 г., когато между Констанция и Лициний се сключва четвъртият брак за скрепяване на договор, описан в единадесета глава на книгата „Даниил“. Западният император Константин Велики дава Констанция за съпруга на Лициний, императора на Изтока, за да скрепи договора. Констанция е полусестра на Константин и бракът ѝ е сключен във връзка с издаването на едикта. Брачният договор не просъществува дълго и впоследствие гражданската война е възобновена. Констанция остава с Лициний през цялата гражданска война и моли Константин да пощади живота му, след като той побеждава Лициний през 324 г. Първоначално Константин пощадява Лициний, но по-късно заповядва екзекуцията му. След това самата Констанция живее в двора на Константин до около 330 г.

Четвъртият договорен брак в единадесета глава на „Даниил“, сключен през февруари 313 г., постави началото на символичния период, представен от Пергам, а периодът на църквата в Пергам продължи до този на църквата в Тиатир, който започна, когато папската власт зае престола през 538 г. Годината 538 беляза края на Пергам, а също и петия договорен брак в единадесета глава на „Даниил“, тъй като папската църква зае престола посредством пророчески договорен брак със светските власти на Рим. Пергам започна с брачен договор „алфа“ през 313 г. и завърши с договорен брак „омега“ през 538 г. През 1798 г. европейските крале се разведоха със своята папска невеста, когато Наполеон отведе папата в плен.

Пленничеството и разводът на папската невеста били предизобразени още чрез първия брачен съюз в единадесета глава на Даниил, сключен по силата на договор между империите на Птолемеите и Селевкидите. В изпълнение на стихове от шести до осми, през 252 г. пр. Хр. Птолемей II Филаделф (южният цар) дал дъщеря си Береника за жена на Антиох II Теос (северният цар), за да сложи край на Втората сирийска война. Споразумението изисквало Антиох да отпрати съпругата си Лаодика и синовете ѝ. След като Птолемей II починал през 246 г. пр. Хр., Антиох приел обратно Лаодика и отпратил Береника. Тогава Лаодика наредила Антиох да бъде отровен и организирала убийството на Береника и невръстния ѝ син. Така Береника, както е записано в стиха, „не запазила силата си“ и била „предадена“.

Птолемей III Евергет, братът на Береника („издънка от нейните корени“), става цар на Египет и нахлува в царството на Селевкидите, за да отмъсти за сестра си, с което поставя началото на Третата сирийска война, продължила от 246 до 241 г. пр. Хр. Птолемей превзема важни градове (включително Селевкия и Антиохия), прониква дълбоко в територията на Селевкидите и отнася огромна плячка, включително множество идоли и свещени съдове, които Камбиз по-рано е отнесъл от Египет. Той се завръща в Египет с плячката, изпълнявайки предсказанието, че техните богове и скъпоценни предмети ще бъдат отнесени в плен в Египет.

Първият брак, скрепяващ договор, в единадесета глава на книгата „Даниил“ е предобраз на брака от 538 г., скрепил договора между папския Рим и европейските крале. В стихове от шести до осми южният цар дава невеста за сключването на договор, който впоследствие е нарушен. Нарушаването на договора е последвано от нахлуване в северното царство, завладяване на територията му и отнасяне на съкровищата му. В съответстващите исторически събития Наполеон, който представлява южния цар, налага на Папската държава договора от Толентино през 1797 г. През следващата година френски войски под командването на генерал Бертие влизат в Рим и пленяват папа Пий VI, който представлява северния цар. Французите също така заграбват съкровища от Рим и ги отнасят във Франция, както Птолемей отнася съкровища от северното царство в Египет.

Брачният договор, сключен в Милано през 313 г., слага край на една гражданска война, също както брачният договор между северната и южната империя на Птолемей II Филаделф и Антиох II Теос слага край на Втората сирийска война. Разводът между западната и източната империя през 324 г. има своя предобраз в развода на Антиох през 246 г. пр. Хр. с египетската му невеста, за която се е оженил по силата на договора. И двата развода съответстват на развода от 1798 г.

Периодът на Пергам обхваща 225 години — от 313 до 538 г. Той започва с втория договорен брак на езическия Рим и завършва с първия договорен брак на папския Рим. Пророческата история на Пергам свързва двата договорни брака на езическия Рим с двата договорни брака на папския Рим, точно както поредицата от седем Клеопатри свързва двата договорни брака на империята на Селевкидите с двата договорни брака на езическия Рим. Двата брака в империята на Селевкидите са свързани чрез Клеопатра с двата брака на империята на езическия Рим, които на свой ред са свързани с двата брака на папския Рим чрез символичната църква Пергам.

Алфа-бракът на Селевкидската империя през 252 г. пр. Хр. предобразява омега-брака на Клеопатра Сира, дъщеря на Антиох Велики, с Птолемей V през 193 г. пр. Хр. в Рафия. Този брак слага край на Петата сирийска война. Договорният алфа-брак на езическия Рим е сключен през 40 г. пр. Хр. между Марк Антоний и Октавия. Октавия е сестра на Октавиан, по-късно известен като Август Цезар. Бракът от 40 г. пр. Хр. е свързан с Брундизийския договор. През 32 г. пр. Хр. Антоний се развежда с Октавия заради Клеопатра, като по този начин подновява гражданската война, приключила със сключването на договора през 40 г. пр. Хр. Марк Антоний е източният противник, а Октавиан — западният съперник. В египетската история има седем Клеопатри. Първата символизира омега-брачния договор на Селевкидската империя, а седмата и последна Клеопатра символизира разтрогването на договорния алфа-брак на езическия Рим.

Христос винаги онагледява края чрез началото, затова алфа-бракът на Селевкидите през 252 г. пр. Хр. съответства на омега-брака на Селевкидите през 193 г. пр. Хр. И алфата, и омегата в историята на Селевкидите съответстват на алфа-браковете и омега-браковете както на езическия, така и на папския Рим. Омега-бракът на езическия Рим през 313 г. е бил също и договорният алфа-брак на Пергам и е предобразявал договорния омега-брак на Пергам, който същевременно е бил и алфа-брачният договор на папския Рим през 538 г. По този начин и договорният алфа-брак, и договорният омега-брак на езическия Рим съответстват на алфа-брака на папския Рим през 538 г. Омега-бракът на папския Рим настъпва с наближаващия неделен закон. Алфата от 538 г. предобразява омегата на неделния закон, а предобрази на алфата от 538 г. са били Брундизийският договор от 40 г. пр. Хр. и договорният брак на Миланския едикт от 313 г. Алфа-бракът на Селевкидската империя през 252 г. пр. Хр. съответства на договорния брак на папския Рим през 538 г., а като алфа-брак на Селевкидската империя той съответства и на омега-брака при Рафия през 193 г. пр. Хр.

Договорните брачни съюзи между севера и юга през 252 и 193 г. пр. Хр. съответстват на договорния брачен съюз от 538 г., който на свой ред съответства на договорните брачни съюзи на езическия Рим от 40 г. пр. Хр. и 313 г. Всичките пет договорни брачни съюза, представени в историческото повествование на Даниил 11, намират съвършеното си изпълнение в шестия и последен договорен брачен съюз при предстоящия в скоро време неделен закон. Първите два брачни съюза представляват войни между северни и южни противници, а третият и четвъртият представляват гражданска война между изтока и запада. Петият и шестият брачен съюз представляват духовна война между изтока и запада; между православието и римокатолицизма; или между държавата и църквата. Една от основните разлики между православието и римокатолицизма е, че православните приемат така наречения „цезаропапизъм“.

Цезаропапизъм

Цезаропапизмът е съчетание на църква и държава, при което държавата упражнява контрол върху отношенията между тях. Римокатолицизмът отхвърля тази структура и се придържа към декрета на Юстиниан от 533 г., който определя Римокатолическата църква като глава на църквите, а също и като изправителка на еретиците. Духовната борба при последните два договорни брака се водеше по въпроса дали мъжът, олицетворяващ светската власт, властва над жената, олицетворяваща църковната власт. Духовната война включваше също различия в някои аспекти на богослужението в църквата и учението, известно като „филиокве“.

Филиокве

Филиокве означава „и Сина“. За да се разбере значението на термина „филиокве“, е необходимо град Никея, където за първи път е приет „Никейският символ на вярата“, да бъде разгледан в пророчески план. В пророчески план Никея е свързана с линията на исляма, защото именно там е отбелязана втората историческа битка при Никея; тя е свързана също така и с духовната война на източния и западния католицизъм. Папа Лъв, като символ, също е свързан с Никея и с пророческото свидетелство на Никейския символ на вярата.

В единадесета глава на Даниил са отбелязани шест договорни брака, а първите четири представляват военни конфликти между севера и юга или между изтока и запада. Последните два са духовни конфликти между православните католици на изток и римокатолиците на запад. Шестият и последен договорен брак ще включва символиката на борбата около Никейския символ на вярата, ще включва и папа на име Лъв и в крайна сметка ще утвърди римокатолическото разбиране за съчетаването на църквата и държавата, което отхвърля „цезаропапизма“, поддържан от източноправославните, според който светската власт има върховенство над църквата.

„Но какво представлява ‘образът в чест на звяра’? И как ще бъде създаден? Образът се създава от двурогия звяр и е образ в чест на звяра. Наречен е също и образ на звяра. Следователно, за да разберем какъв е образът и как ще бъде създаден, трябва да изучим характерните черти на самия звяр — папството.

„Когато ранната църква се поквари, като се отклони от простотата на евангелието и прие езически обреди и обичаи, тя изгуби Духа и силата на Бога; и за да контролира съвестта на хората, потърси подкрепата на светската власт. Резултатът бе папството — църква, която контролираше държавната власт и я използваше за постигане на собствените си цели, особено за наказване на ‘ереста’. За да създадат Съединените щати образ на звяра, религиозната власт трябва така да контролира гражданското управление, че държавната власт също да бъде използвана от църквата за постигане на собствените ѝ цели.“ Великата борба, 443.

Цезаропапизмът и филиокве представляват двете основни различия между западните и източните католици. Едното е спор за светската власт, а другото — богословски спор за това дали Светият Дух „изхожда“ само от Отца, или изхожда и от Отца, и от Сина. Римокатолическата църква вярва, че Светият Дух изхожда и от Отца, и от Сина, а източната църква отхвърля „филиокве“, като оспорва добавката, според която Светият Дух изхожда от Христос. Теорията за филиокве постепенно е добавена към първоначалния Символ на вярата, съставен на събора в Никея през 325 г., четири години след първия неделен закон и една година след като Константин побеждава Лициний и става едноличен владетел на Римската империя. Първоначалният Символ на вярата не е включвал въпроса за „филиокве“, който в крайна сметка ще се превърне в една от двете основни причини за разделението между източната и западната католическа църква.

На Константинополския събор през 381 г. Никейският символ на вярата е разширен до формата, станала известна като Никео-Цариградски символ на вярата. Разширената формулировка относно Светия Дух включва думите „Който от Отца изхожда“. Тази форма на Символа на вярата продължава да се използва от източноправославните църкви без по-късната добавка филиокве. Петдесет години по-късно, на Ефеския събор през 431 г., е потвърдена вярата, утвърдена в Никея през 325 г., и съборът забранява въвеждането на друга вяра на мястото на Никейското изповедание. Тази забрана е използвана от Източната църква като аргумент против добавянето на филиокве към Символа на вярата. На Третия Толедски събор през 589 г. филиокве се появява в латинската форма на Символа на вярата, използвана в Испания. Употребата му е свързана с противопоставянето на арианството сред вестготите, като подчертава пълната божественост на Сина. Поради това Третият Толедски събор е широко признат като важен ранен етап в процеса на включване на филиокве в западния Символ на вярата.

През VIII и IX век филиокве се утвърждава като норма в църквите под властта на Карл Велики и Каролингите. То е защитавано на западни събори и постепенно се възприема в цяла Латинска Европа извън Рим. Изтокът узнава за добавката и започва да възразява срещу нея.

През 1014 г. папа Бенедикт VIII официално въвежда в месата в Рим Символа на вярата с добавката „филиокве“. Това е моментът, в който филиокве се утвърждава като норма в римската литургия. Това често се разглежда като решаващата стъпка на Запада. През 1054 г. се стига до взаимните отлъчвания при Великата схизма, а филиокве е един от основните богословски въпроси, които вече разделят Изтока и Запада.

На Флорентинския събор през 1438/39 г. Римската църква отново утвърди филиокве и папското върховенство. Източният император Йоан Палеолог присъства на този събор. Палеолог бе по-големият брат и предшественик на Константин XI, който изпълни пророчеството за сто и петдесет години, чийто срок изтече на 27 юли 1449 г. На събора през 1438/39 г. император Йоан Палеолог потърси военна и икономическа подкрепа срещу османците и в хода на тези усилия прие римокатолическата позиция за филиокве и папското върховенство. Когато той и гръцката му свита се завърнаха в Константинопол, Източната църква отхвърли споразумението. Понастоящем Римокатолическата църква и повечето отстъпили от вярата протестантски църкви запазват филиокве, а Източноправославната църква го отхвърля.

През 325 г. Константин Велики, символ на Пергамската църква на компромиса, свиква Никейския събор и присъства на него. През седемнадесетгодишния период от Миланския едикт до пророческото разделяне на империята през 330 г. е приет Никейският символ на вярата.

През 533 г. е издаден декретът на Юстиниан, през следващата година, 534 г., е въведен Юстиниановият кодекс, а през 538 г. третото препятствие е преодоляно от папската власт, когато готите са прогонени от град Рим. След това на Третия Орлеански събор е приет неделен закон.

Периодът от 313 до 330 г. представлява по-обхватния алфа-фрактал на 225-годишната история на църквата в Пергам, докато периодът от 533 до 538 г. представлява нейния омега-фрактал. Годината 313 бележи издаването на Миланския едикт, а 225 години по-късно, през 538 г., е въведен неделен закон. В рамките на по-обхватната алфа-история периодът от едикта от 313 г. до първия езически неделен закон от 321 г. съответства на периода от декрета от 533 г. до първия папски неделен закон от 538 г. Пергам дава три образа на законодателен акт, който предшества неделен закон и води до него. Пергам представя също и „отстъплението, което идва първо“, за което Павел говори във второто си послание до църквата в Солун.

Никой да не ви измами по никакъв начин: защото онзи ден няма да настъпи, докато първо не дойде отстъплението и не се яви човекът на греха, синът на погибелта, който се противи и се превъзнася над всичко, което се нарича Бог или на което се отдава поклонение; така че той седи като Бог в Божия храм и представя себе си за Бог. 2 Солунци 2:3, 4.

Отстъплението, предшествало разкриването на римския папа като човека на греха, е представено чрез църквата в Пергам. Според Павел неразбирането на тази истина означава да се вярва на лъжа и вследствие на вярата в тази лъжа всички, които постъпват така, ще бъдат обхванати от силна заблуда (2 Солунци 2:10–12). Силната заблуда съответства на съда над заветния народ и над земята, в която този народ е бил въздигнат. За лаодикийската църква на адвентистите от седмия ден силната заблуда е представена чрез нейното отхвърляне на разбирането на Уилям Милър, че „всегдашната“ в книгата на Даниил е езичеството като цяло и по-конкретно — че тя представлява езическия Рим. За Съединените щати силната заблуда не се основава на отхвърлянето на разбирането на Уилям Милър за този пасаж, чрез който Милър е разбрал, че „всегдашната“ е езичеството. Тяхната заблуда обаче се основава на забравянето на факта, че човекът на греха, разкрит след отпадането на езическия Рим, е папската власт. Рейгън стана предобраз на тази заблуда, когато забрави, че още от детството си е знаел, че папата е антихристът. Когато през 80-те години на XX век Рейгън влезе в тайния съюз с тайната на беззаконието, той стана предобраз на слепотата, която според това приложение на пророчеството Доналд Тръмп ще повтори. Независимо дали тази слепота е съзнателна, или е резултат от погрешна информация, представеното тук пророческо тълкуване предвижда, че Тръмп ще повтори слепотата на Рейгън и според Павел ще бъде обхванат от силна заблуда.

Пергам символизира периода на компромис и отстъпничество, предшествал възцаряването на папството. В пророческо отношение тази история съответства на последните години на Съединените щати — период, започнал с президентството на Роналд Рейгън. Независимо дали се разглежда Пергам от Едикта от 313 г. до неделния закон от 538 г.; или алфа-фракталът на Пергам от Едикта до първия неделен закон през 321 г.; или омега-фракталът на Пергам от 533 г. до неделния закон от 538 г., и трите линии представят пророческата структура на обсада.

В следващата статия ще разгледаме една обсада.